Защо математиката е толкова важна


        

Учителите с дългогодишен опит са забелязали, че занижената успеваемост по математика обикновено води до занижаване в стандарта на овладяване на учебния материал по всички останали предмети, както и до смъкване на общото познавателно ниво на класа. В същото време, когато едно дете „дръпне в развитието си” по математика, това неотменно води  до пълна промяна в отношението му към ученето, към съучениците му, към самото себе си. Защо математиката е толкова важна в развитието на едно дете? Коя е тази „магическа” формула, която превръща математиката в разковниче за неговия успех?

Формулата на успеха тук е в самата характеристика на математическото познание, в неговата структура, логика, способност за конфигуриране и изграждане на познавателни схеми в съзнанието, в пряката връзка, заложена априори между математическия език и логика и езика и логиката на света, който ни заобикаля.Всичко около нас е математика. Ако вие превеждате на една дете ситуациите, в които то е въвлечено непрекъснато, посланията, които заобикалящия го свят му изпраща във вид на действия и случки, няма начин то да не „включи” директната връзка между ставащото и неговото математическо изразяване. Кодираният език на математиката е заложен във всяко същество – той е в конструкцията на възприятията му, в схемата на общуването му с другите, в конфигурацията на речта и мисленето му, дори във въображението му, създавайки структура на подреждане на образите, породени в неговото съзнание.

Има и друга причина, чисто развиваща, произтичаща от вече изложените базисни причини. Ако създадете позитивна мотивация на едно дете към заниманията и дейностите, свързани с математика, то само започва да търси позитивната стимулация от математическата връзка в своите собствени самоинициирани дейности. Например започва да релаксира с някаква математическа забавна игра, или да търси хоби, в което математиката е неотменен компонент на действието, функционирането, подреждането или резултата от него.

Има и друга причина, чисто развиваща, произтичаща от вече изложените базисни причини. Ако създадете позитивна мотивация на едно дете към заниманията и дейностите, свързани с математика, то само започва да търси позитивната стимулация от математическата връзка в своите собствени самоинициирани дейности. Например започва да релаксира с някаква математическа забавна игра, или да търси хоби, в което математиката е неотменен компонент на действието, функционирането, подреждането или резултата от него.

Ако сте срещали деца със СОП, които срещат затруднения с математиката, вероятно знаете какво означава да нямаш базисна структура и организация на съзнанието за възприемане на информация от външния свят. Имате чувството, че пред вас стои компютър с объркани функции, от време на време губите достъп до системата, защото тя се самоизключва по свое усмотрение.Такива деца имат нужда от осигуряване на пълна верига от математически операции, с които да изясните дадена концепция. В обичайния случай децата пропускат по подразбиране много от логическите операции, водещи до конкретен извод или решение. Децата от визираната по-горе група обаче „губи връзката”, ако се изпусне дори едно звено, което е задължителна брънка от логическата верига. Вие не можете да знаете коя е тя, но веднага ще разберете по израза на лицето на детето или по някои поведенчески сигнали, че сте го „изгубили”, т.е. то вече е изпуснало логическата нишка. Да, нужна е много системна, методична, индивидуална, задължително позитивна, задължително на сравнително кратки отрязъци (сесии) работа с такова дете. Нужна е честа смяна на дразнителите, т.е. интеракция. Някои смятат, че тези деца са със забавено развитие. Всъщност, ако си направите труда да пообщувате истински с тях (стига да успеете да спечелите доверието им), ще разберете, че всъщност това са деца с изключително изострена сензитивност и блокова възпримчивост, т.е. техният тип интелигентност е друг, тяхната когнитивна концепция е устроена по друг начин. Тези деца имат нужда да възпримат цялата картина накуп, наведнъж, вкарвайки едновременно в действие всичките си рецептори и анализатори. Знаете ли защо толкова нашумяха и се популяризираха интерактивните методи и похвати на обучение? Защото те се оказаха спасителната формула за все по-увеличаващия се брой деца с подобен тип възприятия. В същото време те внесоха „свежа струя” в закостенялата учебна схема урок – преговор – тест, преподаване – питане – изпитване.

Оказа се, че всички деца обичат да играят (какво откритие!). Как можахме да лишим децата от тази толкова естествена тяхна потребност и единствена възможност за собствена творческа активност! Защо решихме, че децата в училище не могат да учат играейки?! Да, играта в училище може да е по-абстрактна, по-наситена, по-интересна дори от играта на малкото дете. Забелязали ли сте как пламъчетата в очите на децата постепенно изгасват с напредването на училищната възраст? Желанието за учене и експериментирaне, за предлагането на идеи и инициативи също. Къде „губим” децата? 

Прекалено увлечени да ги натоварим наведнъж с цялото теоретично познание, което имаме, забравяме да отчетем, че не е нужно тези деца да мислят по начина, по който мислим ние, че може би те си имат друга система за научаване на нещата. И това е самата истина. Ние не сме те. Ако определим (сегментираме) тяхната „зона на най-близко развитие”, ако си направим труда да предложим на вниманието им изходните параметри на знанието/информацията, която те дават знак, че е на дневен ред да бъде усвоена, и  им дадем възможност да изберат от няколко познавателни стратегии „своята”, а ако не разпознаят такава от предложените от нас, им дадем шанса сами да намерят своя алгоритъм на действие и своята логика на разсъждение, ще останем изненадани колко много всъщност има заложено в едно детско съзнание.

 Както в живота, така и в педагогиката, всичко е въпрос на доверие. Щом ние искаме децата да ни вярват, трябва и ние да повярваме в тях. Което не означава по линията на най-малкото  съпротивление да вкараме в действие „педагогиката на вдигнатите ръце” и да решим, че децата сами ще се научат на всичко. Няма как да се случи това без нашето участие. Този тип педагогика обикновено води до създаването на  урбанизирани мауглита, които добре консумират вече създаденото, но те не съучастват, не общуват истински, не умеят да създават и да допринасят. Такива същества не правят общност, въпреки че за съжаление ги има, и то не малко. Организацията на тяхното съзнание не включва съпричастност, сътрудничество, съгласуваност в действията с другите. Този тип съгласуваност се създава само ако в съзнанието са заложени базисни математически знания и умения, както и обща, организирана или самоинициирана учебно-опитна практика. С други думи, трудно можеш да станеш истински човек, пълноценна личност, ако в теб отсъстват тези параметри на системата. Математиката е тази наука, тази естествена познавателна активност, която организира съзнанието и предразполага към развитието на базисните личностни характеристики.

Математиката е и тази активност, която поправя „дефектите” или синкретизма в собствената информационна система. Всяка възможна допусната неорганизираност на информационния поток, всяка скупчена информация се дефрагментира и пренарежда в съзнанието в процеса на овладяване на основните математически и логически операции. Това изглежда така, сякаш детето изведнъж проглежда. То от само себе си започва да свързва нещата, да си обяснява процеси и взаимовръзки, да преоткрива света около себе си, както и да проумява своята роля в системата, наречена „околен свят”. Защото вече знае езика, на който „говори” той. И това му отваря вратите към този свят, в който то вече може да стане откривател и творец. Нали за това се учи в училище!